Превратът: Вселенските събори – ІІІ част

Това изследване ще бъде непълно, ако не изследваме догматиката на първите Три Вселенски събора.

Предпоставките за появата на този род институция, която е считана за най-висшият ръководен орган на Църквата Господня, са:

1. По това време, християнството е считано за секта на юдаизма, и то секта, която отхвърля тезата за „богоизбраност на народа“. Произходът вече не е важен, той е неприемлив за Съвършения Господар на Вселената, и поради тази причина Мойсеевият закон става труден за изпълнение сред християните в частта за „жертвоприношенията в храма“, „служенията в храма“, „посвещаването в ароново свещеничество“

2. Поради липсата на добре подготвени теолози и мъдреци, които да развиват в една посока идеите на християнството, се налага свикването на Съборен орган, който да постави „крайъгълните камъни“ на Църквата.

3.Първият (Никейският) Вселенски събор е свикан от император Константин І с цел да се разрешат разногласията между Йерусалимския събор (който не се признава за Вселенски, но де факто е Първият събор на Църквата, с основна цел формулиране същността на Светата Троица) и Арианите. Интересното тук е, че арианите признават Човешкото начало на Исус, като според тях – Исус е роден преди сътворението на света, но не е единосъщ с Отец (т.е. Отец и Син са различни, а не единородни).

Анализът на Никейския символ на вярата, показва някои доразвити идеи сред християнската философска мисъл:

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо -( основава се на първата заповед на Отец, част от Мойсеевите божи заповеди)

2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, (eдинородността означава, че Отец и Син са едно цяло, произхождат от един вид, и са с еднаква същност, някои християнски деноминации, ще развият тази теза и ще определят Синът като наследник на Отца, като новият Бог, който властва над всичко видимо и невидимо, единородността е нож с две остриета, тъй като поставя сериозна основа за размисъл по отношение на изпълнението на Мойсеевия закон)

Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.(Рождението на Сина от Отца не бива да се приема буквално, а трябва да се приеме като рождение на дадено проявление -“ипостас“ от друг ипостас. Т.е. Отецът ражда Сина, но не го сътворява, той го ражда като свое качество, надгражда Себе си, и по този начин у него се появява втори Ипостас)

3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек. Месиянският тезис твърди, че Христос е изпратен от Бог на земята, и че се е въплътил наистина от Дева Мария

4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан. За да не се насади вина у римляните, които вече приемат християните като официална религия, не се използва „И бе разпнат ОТ Понтия Пилата“, а се употребява единствено времето на неговото разпъване

5. И възкръсна в третия ден, според Писанията.

6. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.

7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край. Това е в противоречие с Месианския тезис, който се гради на фактите, че Бог е монада – т.е. Бог е толкова отделен от света, че въплъщението е невъзможно, и че Бог е просто единство (арианство)

Добавки към Първия Вселенски Събор, направени по време на Втория Вселенски Събор (Константинопол 381 г. сл. Хр.)

8. И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.Светият дух се появява през 1-2 век сл Христа, като първата му значителна роля е прославянето на Исус, като месия, след Кръщението на Сина от Йоан Кръстител.

9. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква. Съборността е начин да се реферира към апостолската съборност, т.е. към събранията на Апостолите, чрез които „се обсъждат важни теологични въпроси“, Истината е, че Павел е ръководил развитието на неговата доктрина сам, без помощта на Дванадесетте.

10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.

11. Чакам възкресение на мъртвите. Отново месиански тезис, това е и основната теза на месианския тезис, Исус е този, който ще възкреси мъртвите и ще ги подготви за Съдния ден.

12. И живот в бъдещия век! Амин.

(следва продължение)

Превратът ІІ част

Известно е, че Христос е избягвал езическите градове, и не е говорел с неевреи. Тогава защо в един момент основната маса негови последователи се състои от „бедни, неуки, некъпани гоа“.

Основният виновник за това е Павел, който става именно апостол на езичниците, въпреки, че е евреин.

Известно е, че Павел е избягвал дванадесетте апостоли и в момента, в който той стъпва на тяхна територия (Йерусалим) бива обвинен в нарушаване на Мойсеевия закон (допуснал е гоа да пристъпи пределите на Храма Господен). Това е проформа обвинение, което обаче е доразвито в идея за бунт към Рим. Поради статуса си на римски гражданин, Павел се възползва от правото си да поиска съдене от Императора. Той изчаква две години в Рим, заточен, изслушването от Августейша.

Известно е, че Дванадесетте проповядват единствено сред евреи. Именно Павел е тоя, който отваря учението на Христос към езичниците.Защо? Защото това е власт.

Сериозните Мойсееви закони, касаещи жертвоприношенията, семейното право, гражданското право, наследственото право, религиозното право и други подобни са изключително сложни за изпълнение от един езичник, който не е дисциплиниран във вярата, той е готов да приема божества и митове от други пантеони без да се притеснява, че нарушава Господният закон.

Няма да споменаваме, как съществуват ордени, почитащи Хера повече от Зевс, и обратно.

В онези размирни и бедни времена, бедните езичници търсят надежда за спасение, такава липсва в техните „вероучения“, освен това идеята за милосърдие която прокарва Христос е примамлива.

Ако приемем, че Петър наистина е първият папа, то защо в неговите послания (само две на брой) не се говори за отмяна на Мойсеевият закон?!?

Логично е да се попита, дали Петър не е включен (и то не със собствени произведения) само поради, щото е Петър (камък) на Църквата. Не е потвърдено, че двете послания на ап. Петър са негови. (a)

Ако Йоан Заведеев (Богослов) е любимият ученик на Христос, който ученик често е лежал на гърдите на Учителя, защо Исус не се явява на него и не го подтиква към мисията за проповед сред езичниците? (б)

По всяка вероятност, ако горните две (а) и (б) са верни, то по всяка вероятност и Яков и Петър са писали повече. Павел обаче е връзката с обществеността, която популистки налага неохристиянската доктрина бързо и лесно, това е и логичната причина той да бъде предпочетен пред посланията на други апостоли.

Друг е въпросът, че в Стария завет никъде не се говори за Сина Божий, а и самият Исус нарича себе си Син Човешки (ако допуснем, че Евангелията са точен източник на негови цитати).

Именно на Първият Вселенски Събор (Никея 325 г) се излиза със следният Символ верую:

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. 2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало. 3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек. 4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.  5. И възкръсна в третия ден, според Писанията. 6. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца. 7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край. 8. И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците. 9. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква. 10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.  11. Чакам възкресение на мъртвите. 12. И живот в бъдещия век! Амин.

От една страна самите християни държат на Единството на Бог, и въвеждата термина ипостас (проявление), при  което Бог е един, но с три проявления: Бог-Отец, Бог-Син и Светия дух. Обяснението е „както слънцето, което е едно, но свети и топли и дава животворна светлина на земята“. Т.е. Бог има три „свойства“, свойството Отце е съзиданието (Словото), свойството Син е „Причината“, а свойството Свети Дух е „Мъдростта“. Както сами разбираме от Библията – такава философия няма, изключая доктрината на Йоан Богослов, касаеща Христа.

Ще разберем също така, че официалното отменяне на Мойсеевия закон е началото на създаването на Новата религия, скрита зад Новия завет.

И ако за Стария завет има източници (юдаизъм) – то в Новия завет комплектовката са прави през 2-3 век. И именно на Втория Вселенски събор се взима решение за каноничността на точно определени произведения и отхвърлянето на други като „нечисти“, в противоречие с Христа.

Забележете, че в Стария завет, Бог не е обещавал Сина си, а е обещал Месията. Забележете, че мюсюлманите приемат Христос като син Човешки, но не и като син на Аллах.

През 7-9 век, в християнския Запад ще се появи „Иконоборчеството“, което ще бъде прието като доктрина на Първия Седми Вселенски събор, и по-късно осъдено на Втория седми вселенски събор. (Първият бива анулиран). Иконоборчеството осъжда иконите и статуите като елемент на доктрината, но Втория Седми Вселенски събор (Константинопол) взима решение, да осъди иконоборците и да обяви, че обожанието на такива предмети е допустимо.

Нека не забравяме Втора заповед, която и юдеи и мюсюлмани днес спазват – не прави изображение на нищо що е на земята, на небето … и не му се кланяй.

Съществуват известни основания да се съмняваме и в автентичността на Евангелията, особено в частта с „Ако те ударят по едната буза, дай и другата“, при условие, че Мойсей тръби: Око за око, зъб за зъб.

Тук не можем да говорим за Нов завет, дошъл от Господа на Авраам, поради щото един човек няма да измени закона, освен ако няма изгода. Изгодата е ясна – постигане на подчинение пред Властта, за да няма проблеми с проповядването.

(следва продължение)

Превратът – І част

Една от най-известните личности в света е Исус (Йешуа, Иса).  Мнозина считат, че това е Синът Божий, който е бил изпратен от Бог за да ни спаси от собствените ни грехове.

Със сигурност между всички християнски и мюсюлмански течения съществуват следните базисни факти около неговата личност, които са общоприети, работното понятие за тези базиси ще наречем – месиански базис.

Месиански базис:

1. Исус е месия, роден е в семейството на Мария и Йосиф

2. Исус е заченат непорочно от Мария

3. Исус е потомък на цар Давид (Дауд) по линията на Йосиф

4. Иисус не е обикновен Месия, Той е Месията, който ще възвести края на света (есхатологична теза)

5. Исус е Спасител

Месианският тезис обаче се развива в две основни насоки – ортодоксално течение (от една страна) и от друга страна изпъква неохристиянското течение.

Разликите:

Разлика	Ортодоксално течение	Неохристиянство
Баща на Месията	няма такъв, или поне не се говори за Него	Бог
Същност на Исус Христос	Човешка природа	Богочовек

Кой издига Христос в Бог, и какви са основанията да се твърди, че съществува преврат:

От една страна книгите, които са част от Новият завет съдържат известни противоречия (помежду си), а от друга страна не е известно да съществува книга, която да е написана от самия Исус, въпреки, че според Евангелията, (които са оскъдни като информация по отношение на детството на Христос), Христос е бил начетен за времето си, и е познавал добре еврейския закон. (Лука разказва за посещението на 12-годишният Исус в Храма). Остава тайна защо не е оставен писмен източник от Него.

Друг проблем е, че 16 от книгите, съдържащи се в Новия завет са написани от Павел, който е съвременник на Христос, но не го е познавал и не е бил негов ученик.

(1) Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. (Мат. 5:17) Казва Христос

Точно това е едно от разковничетата, даващи основание да се твърди, че е извършен преврат в Църквата на Господа. Освен това съществува още един важен цитат, който буди неодумение, ако бъде сравнени с развитието на христологията и Църквата.

(2) “ и Аз ти казвам: ти си Петър  [камък], и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят;
и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата. „ Матей (16:18-19)

(3) Освен това, Исус има любим ученик (Йоан Богослов-Евангелист) Йоан[13:23-25].

Ако това е заданието на задачата, то въпросите, на които следва да се намери отговор са:

1. Защо днес християните не се обрязват, не почитат Шабат (съботата), могат да ядат свинско и прочие разрешими дела, при условие, че Исус не е дошъл да отхвърли Мойсеевият закон, а да го изпълни (1). Освен това, Исус е бил обрязан, и е спазвал Шабата, включително е празнувал Пасха (Християните днес празнуват Пасха по различно време, и я наричат Великден). Исус не е отменял Мойсеевият закон!

2. Ако ап. Петър е крайгълният камък (2) на църквата, защо неговите послания, включени в Новия завет са 2 от общо 23 (27 са книгите в Новия завет, но 4 са Евангелията)

3. Ако Христос е имал любим ученик (Йоан Богослов) (3), който не е част от преписваческата гилдия на синоптичните евангелия, защо тогава неговите книги са 5. (Евангелие на Йоан и Откровение, и три послания на Йоан)

Библеистите днес считат, именно Йоан Богослов (получил по-късно названието Богослов, в оригинал Заведеев, син на Заведей) за писател на най-неразчетимата книга на Библията „Откровение на Йоан“ (Апокалипсис) и освен това считат, че именно той прави описанието на Христос като Вечният Логос (Мъдрост, Слово, Причина)

Забележка, тук няма да се впускаме в исторически данни, дали наистина Евангелистът, Апостолът и виделият Апокалипсиса са три различни личности, въпреки, че съществува такава хипотеза.

Отговорът на първия въпрос се крие в Посланията на Павел, които забележете са цели 16 от общо 27.

Кой е Павел?

Павел (Саул, Шаул, Савел) е апостол на езичниците, който е съвременник на Христос, но не е бил негов ученик. Напротив, съгласно Евангелията в началото Шаул (ивр) е бил ревностен преследвач на християнската секта на юдаизма (Точно така, християнството е било секта на юдаизма, поне до 325 година, когато се провежда Първият вселенски събор, т.нар. Никейски събор.)

Павел, произхожда от град Тарса, в който град жителите били римски граждани по заслуги.  В град Тарса живее еврейска диаспора, която редовно плащала данъците си, поради което била възнаградена имено с такава привилегия. Счита се, че Павел е потомък на Вениамин (виж Дванадесетте племена). Освен това, самият Павел казва за себе си, че е абсолютен фарисей, преди да получи видение в което Христос му се разкрива. Фарисей – член на юдейска религиозна общност (партия), чиито привърженици ревностно изпълнявали Мойсеевия закон и преданието на старците; често изпадали във формализъм и показност, поради което названието станало синоним на лицемер. (източник: http://bg.wiktionary.org/wiki/%D1%84%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%B5%D0%B9)

От тук, ето какво казва самият Павел, в своите Послания:

И така ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра, без делата на закона. (Рим 3:28)

Но пророкът, като ги укорява, казва: „ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, -
9. не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из земята Египетска, – защото те не останаха в Моя завет, и Аз ги пренебрегнах, казва Господ.
10. Но този е заветът, който ще завещая на дома Израилев след ония дни, казва Господ: ще вложа законите Си в мислите им, и в сърцата им ще ги напиша, и ще бъда техен Бог, а те ще бъдат Мой народ. (Евреи 8:8-10)

(следва продължение)

Авраам – Спасението на бедните – ІІІ част

продължение…

Когато говорим за управление, винаги трябва да имаме предвид следните фактори:

1. Българската поговорка:  „Сиромах човек – жив дявол“ - именно поради голямата бедност на селячеството през Средновековието, има редица селски бунтове, там където религията по-слабо влияе върху обществения живот (догма на Цезаро-папизма, т.е. Светската власт е над духовната) селските възстания са повече (сравни селските бунтове в източно-православните страни с католическите такива)

2. Бедните са повече от богатите, и то в пъти, дори и да не са въоръжени – те могат да влияят върху обществения живот, ако имат сериозен водач (Мартин Лутер, лъже-Ивайло, Жана Дарк и други )

3. Бедните – селяци и работници са експлоатирани (заключение на Маркс и Енгелс)

Тези три основни фактора, винаги са били осъзнавани от Великите реформатори на Времето.  Смяната на един водач с друг (посредством преврат например, рядко води до смяна на доктрината), заставането на чело обаче на „водачи на онеправданите“(вкл. Ленин)  по-често води до промяна в обществените норми на поведение (Законовата уредба – срв с Френската революция, Английската революция, Съветската революция и тн) .

Подтискането на масите и особено осъзнаването на факта, че те са с ограничен (необективен) мироглед е идеална почва за развитието на просоциални системи.  Подтискането на масите има три измерения:

1. Управляващата класа е божествена и има правото да прави каквото си поиска с бедните (харизма на Управляващата класа – „И той управлява по Волята и от Името на Бога“)

2. Подтисканата класа е необразована и по-лесно се поддава на манипулации

3. Благодарение на горните две точки – аристокрацията и духовенството изземват всичко, до което се докопат от бедните.

Във времената преди Средновековието (Древност и ранно средновековие) вдигането на ръка срещу управляващия (убийството му) е допустимо само, ако управляващият е белязан с физически или умствен недъг, който недъг доказва, че Бог (Боговете) са вдигнали благословията си от него и народа му. По време на Тъмните векове (Средновековието) ще видим, че явлението „коне с капаци“, т.е. дезинформацията е толкова разпространена, че хората очакват с нетърпение появата на поредната философия, която да ги избави от лапите на властта (богомилство, павликянство, протестантство и други ереси). Ересите винаги тръгват от долу, това е така, защото не е характерно за човешката (и изибощо за животинското царство) саможертването в името на имагенерни величини.

Юдаизмът не залага на бедните, защото той е сформиран с идеята за дванадесетте племена, които едва ли не са „братовчеди“, роднини и познанството между всички гарантира водачеството на най-умния, най-умелия оратор. Нещата се променят, в онзи момент, когато от една страна евреите са притиснати от собствените си „велики водачи“, от друга страна от римляните, а от трета страна – деветите колена вече не се помнят (т.е. роднинството между израилтяните е далечно). Обикновеният евреин не вижда реално своята богоизбраност, а от друга страна Законът изисква от него спазването на хиляди неща (включително строгост по отношение на изяжданата храна). Не е случайно (може би) „очистването“ на храната от страна на Павел, който заявява, че не това което влиза през устата мърси човека, а онова, което излиза от неговата уста. За да се стигне до такова прагматично нововъведение, явно долните слоеве на еврейското общество са гладували (предположение.)

Бедността, като предпоставка за възникването на християнското милосърдие е сериозно заложена в трудовете на Ерих Фром.  Трябва да признаем, че неговите обяснения са доста логично обосновани, при все, че е възможно да са изпълнени с предубеденост, заради неговия еврейски произход.

Когато Христос се появява, Той наистина е част от Давидовото коляно (което автоматически го прави „аристократ“), но той е далечен наследник на великия Давид, освен това е роден в бедност (косвен извод от Евангелията – Йосиф е просто дърводелец, като за начало, а именно Йосиф е от Давидовото коляно).  Христос (според Евангелията) избягва да проповядва в силно езическите градове и се концентрира единствено в местата с преобладаващ юдаизъм, което е косвено доказателство, за това, че тази философия не е била „замислена“ за гоа (не-евреите). Напротив, Христос непрекъснато търси връзка с Танаха (грубо казано Стария Завет). Той никога не изрича слова, съгласно които обрязването не е задължително, или жертвоприношението в Храма… нито пък отрича Шабата (либерализира „освещаването на Шабата“, като казва, че в случай на крайна нужда може да се наруши шестата заповед – например спасяване на хора, животни, извършването на добри дела). Христос не отхвърля „Закона за храните“ – да не се яде животно, що не е преживящ чифтокопитен бозайник, както и свиня. Това отхвърляне налага Павел, който не познава Христос! Така, щото Павел  (според Ха. А. Мелер – „Най-големите лъжи в историята – тежкият кръст на историческата истина „) е един уникален пример за добър Пи Ар на своето време, от когото могат да се поучат и днешните специалисти по Пи Ар.

От горе посочените тезиси, можем да направим предположението, че вече не е достатъчно да предлагаш даровете си на Бог, вече е нужно да жертваш и в името на Бедните. Не случайно Христос дава десетте Блаженства, както и притчата за богатия, който е по-малко вероятно да влезе в Рая, отколкото една камила да премине иглени уши.

По този начин – Авраам се оказва основен виновник за философията на жертването – ако в „езическите храмове“ се правят жертви единствено с очакването на нещо в замяна, то Авраам прави жертвоприношение с идеята да се поклони на Бог (да направи седже), да пизнае Неговата Воля и Неговия Закон… Авраам отваря пътя на Мойсей, ако изобщо Авраам е съществувал.

Въпреки, че милосърдието е сериозно заложено в християнството, то не е напълно развито като доктрина (няма изискване колко да си милосърден, спрямо кого точно и колко често). За сметка на това, Ислямът ще развие тази философия, заради географските особености на райна, в който възниква с цел да спечели повече привърженици.

Това не пречи, обаче, на ранните християнски общини (енории) да бъдат милосърдни и да се грижат за прокажените, бедните, онеправданите, вдовиците, сираците и прочие. Милосърдието е основна величина в християнските общини и предпоставка към него да се присъедини и богатата управляваща класа, която обаче ще стане основна причина за загърбването на философията на милосърдието.

След по внимателен прочит на Евангелията ще установим, че Христос не е бил толкова голям привърженик на милосърдието, колкото са били ранните християни. Примери за това са притчите за слугите, които са получили таланти (първият – 10 таланта, вторият 5 таланта, третият 1 талант), притчата за 6-тте девици, които очаквали своите младоженци (три от тях не се запасили с достатъчно масло за фенерите си, и поради тая причина останали без женихи), а също така осъждането на Христос на всички блудници, обаче опрощаването на греховете на една от тях.

Тук апокрифната литература дава обяснение, че Христос на по-късен етап създава семейство с нея. (обяснението за любов).  Дори да предположим, че това е така, има и друг извод – Христос не опрощава просто греховете на всички, Той опрощава любовта само на тези, които е видял лично, което означава, че и милосърдието трябва да бъде към тези, които съм видял, а не на общо основание.

Ако допуснем, че на онзи етап от своето развитие, Човешкият гений е осъзнал възможността, че милосърдието на общо основание, създава предпоставки за развитието на злоупотреби от страна на някои лица, то е напълно възможно да допуснем, че с цел защитаване интересите на християните-дарители е нужно да се правят дарения само на познати хора, както Христос е опрощавал и лекувал познати лица.

Ислямът напротив, развиващ се в земи с голяма разлика между бедни и богати, залага на регулацията на милосърдието с цел гарантиране на по-голяма численост на последователите. Освен това, Ислямът приема голяма част от доктрините на юдеи и християни, но също така приема и някои от вярванията на самите арабски (номадски) племена.

Трябва да направим извод, че Авраам поставя наистина началото на едно уникално развитие на една философия, базирана на жертвоприношението, независимо от това, дали той е реална историческа личност. Дори и да не е, неговият праобраз и легендите свързани с него – подготвят създаването на Мойсеевия закон, а от тук насетне и по-силното влияние на религията върху обществените процеси на Запада, дори и днес.

Авраам – продължение

Трудно е да се прецени в действителност доколко Авраам е съществувал, като историческа реална личност. Съществуването му в три различни религии не е обективно доказателство, особено когато и трите религии са възникнали в различно време и по всяка вероятност са взаимствали от по-ранната (християнството признава, че е „наследник“ на юдаизма).  Официално исляма нарича „Хора на писанията всички евреи и християни“, с което им придава по-висок статус в сравнение с останалите немюсюлмани, но по този начин оправдава наличието на чисто юдео-християнски персонажи.

В предходната тема направих увод към „авраамическото жертвоприношение“, което се характеризира с елементи на безкористност, и има потвърдителен характер на Завета сключен с Бог.

Ако проследим и анализираме внимателно и непредубедено, жертвите в Светите Писания (Тора, Танах, Стар и Нов завет, Талмуд, Коран, Хадиси) ще видим, че всъщност авраамическите жертвоприношения са силно натоварени с изкупване на праведност.

ЮДЕЙСКИЯТ ЗАКОН

Юдейският закон изисква да си очистен преди да извършиш жертвоприношение на Бог. Очищението изисква въздържание от полови контакти, хигиенизиране на тялото преди принасяне на жертвата  {Виж например Изход 20:25-26; Изход 24:8} Богът на юдеите изисква от тях точно определени неща – първите плодове от нивата, първите плодове на животните от мъжки пол, първите синове.  Неподчинението предизвиква гнева Му, защото той е Бог отмъстителен (Содом и Гомор).

Във времето на първоначалното оформяне на Закона, някои от Цивилизациите са напред във времето, юдеите все още са предимно номади и не са установени на една територия. През този период от тяхната история те се управляват от Пророци или посочени от тях хора. Пророците са шаманите, които спасяват племената от гибел, или помагат на вожда (светската власт) да победи.

Жертвоприношението в Юдейския закон изисква и благодарност към Яхве, който е дал „плодородната, обетована земя, от която са се родили плодовете на земята и животните; на която са родени първородните синове на израилтяните“.

Връзката с другите религиозни практики може да се изведе косвено, от твърденията на самите Свещени писания – евреите искат Храм, където да могат да почитат Своя Бог, те искат Цар, по подобие на всички останали Царства.

Ако се приеме хипотезата, че историята на Мойсеевият народ е написана със задна дата, в която да са вплетени точно тези елементи, които да са нужни за да се настанят удобно на трона определени личности, то следва да отнесем формирането на тази философия към времето на Давид, а защо не и по времето на Саул (ок. 11-10 в. пр. Хр.)

„Принципът на тоягата и моркова“ не е разработен напълно, напротив – набляга се на последствията от нарушението на Завета, отколкото на облагите от следването Му.  Това твърдение е изведено, въпреки текстовете, в които Бог дарява Соломон с невероятна мъдрост, заради неговата вярност към Него; или пък любовта, която Бог демонстрира към Давид, докато последния е правоверен; За да получиш благоволение от Бог, трябва да си бил „едва ли не съвършен“. По-късно тази трактовка ще бъде изменена в християнството, но като за начало в юдео-християнската класическа доктрина човек се ражда натоварен с „първородния грях“, заради прегрешението на Адам и Ева, оттук тази вина следва да бъде изкупена в течение на времето, преди Бог да вдигне Ръката Си и да Благослови човек.

В този смисъл, жертвата е изкуплението за сторените грехове, и в замяна на нея (на жертвата) не се получава нищо насреща, освен едно евентуално бъдещо благоволение и естествено намаляване на наказанието в бъдеще.

Забележете – човешко е да не можеш да установиш кога и как си съгрешил всичките тези закони, изискващи от теб толкова много. Понякога за да оцелееш – убиваш (такива са били времената), за да оцелееш в едно безправово общество се е налагало да лъжеш, да не съблюдаваш Шабата, и понякога да правиш идолопоклоничества (Факт, потвърждаван от Стария Завет, в който непрекъснато се пращат пророци за да върнат съгрешилите в правия път). Резултатът е, че всяко отклонение от нормите се наказва от Бог с намаляване на силата на централното управление на Израил.Така, че при всички положения – жертвата е наложителна, за да не отидеш във вечния огън.

Поклонението е онази първа стъпка, подготвяща безусловно подчинение на Върховната религиозна каста, която ще забележите е водеща в авраамическите религии доста дълго.  Всяка от тези авраамически религии е преживявала или преживява своите „тъмни векове“

ХРИСТИЯНСКИЯТ ЗАКОН

Бог вече не е бог на отмъщението („Зъб за зъб, око за око“), напротив, той е Бог на любовта. По всяка вероятност положението в Юдея по време на Римското управление е доста натоварващо бедните слоеве на населението. Установено е, че именно долните касти в едно общество са най-ревностни по отношение на традиции, религия, определяне на националност и прочие. Те търсят онази гордост, че са „богоизбрани“, че са „първите изобретатели на нещо си“ и прочие. За да се изпълнят като личности, за да се почувстват пълноценни, те търсят какво сходни на тях личности са допринесли за света.

В една обстановка на непрекъснато обедняване, липса на чудеса, на пророци и формиране на сериозни богати касти (фарисеи) в един момент бедните търсят изход. „Изход“ – Това би било по-доброто озаглавяване на Новия завет, при все, че в Юдаизма глава „Изход“ се именува  „Шемот (שְׁמוֹת) Имената„. Изходът е насочен именно към спасяването на Юдаизма от влиянието на ограничена маса хора. Отраничената маса хора са свещеническия клир и управляващата светска власт (с юдейски произход). Не можем да отречем, че Авраам става много удобен: Признаваш Господ, като му принасяш жертва. Още по-добре би било, ако Господ Бог изпрати Своя Син и покаже какво значи Готовност за жертва в Името на Човека. За съжаление тази теза, особено момента, в който Евангелията говорят за това как Бог е възлюбил дотолкова Човека, че е готов да жертва Сина си, не става особено популярна. Популярност придобива как Той (Иисус) страда на кръста, заради нашите грехове, т.е. ние вече сме признати за виновни – Съдът все още не е налице, този съд ще настъпи след време, но преди да е настъпил този Съд, ние вече  получаваме спасението.

Появява се едно течение в Църквата по време на Средните векове, което е известно като индулгенизъм. Интересесното е, че Индулгенизмът признава, че са натрупани твърде много добрини в Съкровищницата, поради което ние можем да си позволим лукса да опростим някои от процедурите по принасяне на жертва в името на Бог (молитва, пост и прочие – това са жертвите) и вместо да пренесем тези жертви, ние плащаме (което е своеобразна жертва).  Това е първият опит да се покаже, че Човечеството е успяло да стигне до степен на свършени добрини, и че по природа то не е грешно. За съжаление самата идея не се реализира добре и се възприема като корупционна практика (което пък задава логичния въпрос, ако се подчиня на падрето за изтърпяване на наказанието – дали това не е корупция на духовно ниво).

Изкупуването на греха е отново с метода „Тояга, без морков“. Християнството вече не говори за това как Господ Бог е възнаградил някого заради неговата благочестивост. Бог е изиграл последния си жокер – жертвал е Сина си на кръста, следователно християните придобиват „втори“ първороден грях – дълг към жертвата на Христос. По всяка вероятност тази жертва е Спасението на Юдаизма от изчезването, което го е грозяло. Благодарение на появата на християнството се засилват процеси по консолидиране на ревностните евреи, които започват да търсят начин да прилаг Мойсеевият закон в часста му с идолопоклониците (убиване с камъни – св. првмчк Стефан е убит с камъни). Навярно християнството би останало единствено сред евреите (щото апостолите са проповядвали единствено сред евреи), ако не е бил амбициозният Павел, който да проповядва и сред неевреи. Забележете само как се променя Мойсеевият закон – Христос нито веднъж (според Евангелията) не е „вдигнал ембаргото върху забранените храни“, то се вдига от Павел. А Павел не е познавал Христос, напротив в началото Савел (еврейското му име) е бил фанатизиран фарисей.

Благодарение на жертвата на Христос, ще сме свидетели на явления като Майка Тереза, от една страна, а от друга страна на индулгенции, и призиви за непрекъсната солидарност.

Законът на Мохамед С.А.У.С

Ислямът се заражда в една неособено развита икономически, бедна на природни ресурси (нефтът тогава е струвал НУЛА) географска ширина.

Мохамед С.А.У.С осъзнава, че основната му партия от привърженици ще бъдат бедните и онеправданите, този извод той прави след като първоначалните му опити му в Мека да проповядва се сгромолясват.  Така, благодарение на Медина той ще издигне в стълб (основа) на Исляма – зекятът (зекех), Мохамед С.А.У.С, ще постанови и празнуването на Курбан Байрам – т.е. сключването за първи път с Аллаху Теаля Заветът за покорство пред Него и спазването на Неговите закони – а именно жертвоприношението на Ибрахим (Авраам).

Зекятът (не възможно да се трансгрибира оригиналното звучене на български език, но прието да се изписва по този начин) изисква трансфери на пари от богатите към бедните. „ Бедността унижава и поражда непоносими страдания,… често пъти са повод за изолиране, за гняв, дори за омраза и желание за отмъщение“ – това казва кардинал Жан-Луи Торан, шеф на папското ведомство за Междурелигиозен диалог.

Забележете, това е казано по случай края на месец Рамазан (Рамадан, но звукът е нещо средно между д и з) от свещеник, прекланящ се пред Римския епископат. Тук трябва да отбележим, че предоставянето на права на бедните е успешна тактика изобщо. Регламентираното, а не просто пожелателно жертвоприношение, е гаранция за събиране на членска маса.

Днес във всички теократични ислямски страни (т.е. където Шериатът е основен източнк на правото) зекятът е задължителен поголовен данък за всички мюсюлмани (както е било и по време на Османската империя).  Джизя е пък милосърдието, което плащат немюсюлманите.  Освен това съществува втора система за набиране на „жертвоприношения“ – садака, която е доброволна и е по собствено усмотрение, за разлика от зекят-а.  За системите на облагане със зекят има подробна информация в ислямските религиозно-юридически източници: за пари, злато, и други подобни около 2,5%, за добитък има сериозна поимуществена данъчна система (стадо камили между 5-9 данък 1 овца, за стадо овце над 40 – 1 овца), за земеделски добив: между 1/10 и 1/20, взависимост от някои фактори; и други

Виждате сами, че тук Ислямът е с малко по-ниски данъци от християнското и юдейското религиозно право (които издигат Десятък-а), нещо повече Ислямът не издига в култ тезата „Богаташ ще влезе в Рая, когато камила успее да мине през иглено ухо“.  Напротив, Ислямът изисква от мюсюлманите непрекъснато да запазят мира в уммата (общността) и когато съществува спор, по принцип надделява решението, което ще запази обединението на уммата и нейната единственост.

следва продължение…

Авраам – Патриархът на днешния Запад

Когато говорим за Авраам, не бива да забравяме три основни неща:

1. Той е първият, с когото Бог сключва завет и се счита за Баща на юдейския народ (юдео-християнска доктрина).

2. От неговия син Исмаил (Измаил) произхождат арабите,  а също така Ибрахим (Авраам) е първият мюсюлманин (ислямска теза).

3. Авраам е този, който първи принася в жертва дар на Бог (Според Светите писания Бог е поискал от него да принесе в жертва собствения си син Исак, за да покаже своята преданост към Бог. )

Принасянето на жертва на Боговете е повеля, използвана много преди появата на монотеистичните религии. Жертвоприношението е акт, с който се прави опит да се омилостивят стихиите (праобразите на боговете), духовете (предците на боговете) и Боговете.

Жертвата в името на Бог заема централно място в авраамическите религии (юдаизъм, християнство и ислям).

Изначалната жертва, заложена в самите Десет Божии заповеди (Виж Второзаконие 5:12-13), изисква от юдеите да пазят светостта на Шабата, както Господ Бог е наредил. По-късно християнството ще възприеме Неделята (някои деноминации ще изберат Съботата),  като ден за жертва.  Неслучайно използвам „ден за жертва“.  Ислямът изисква „Петък“ -а да бъде посветен на Аллах.

Господ на Авраам, изисква от него непрекъснато доказване на Вярата в него, от теста с Исак, преминавайки се през жертването на 1/7 от времето ни единствено в полза на Бога на Авраам.  Жертвоприношенията по времето на Първия и Втория храм са толкова важни, че ако нямаш пари за да купиш жертвено агне (което трябва да е на 8 дни, мъжко без дефекти) или гълъб,  законът изисква от теб да отидеш и да работиш за да изкараш тези пари. Или да продадеш нещо свое.

По-късно в християнската философия дълбоко ще залегне тезата за Жертвания Син Божи, като по този начин Бог показва границите на жертването като акт. От друга страна принесеният „идеал“ (Теза на Айн Ранд, съгласно която теза Идеалът Христос бива пренесен в жертва на неидеалът Грешните хора.) възкръсва и по този начин освобождава от вина евангелистите, защото не можем да оставим без надежда Човечеството, то трябва да има вяра в нещо, да може да се уповава.

Ще забележите на по-късен етап, че ортодоксалните евангелия развиват дълбоко фирософията на жертвата. „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си“, „Ако те ударят по едната буза, дай и другата“

Ролята на жертвата в Ислямската доктрина се свързва със зекятът и Курбан байрам. Докато Зекятът е жертвата за бедните, то Курбан Байрамът е отбелязването на принесената жертва на Ибрахим. Забележете, мюсюлманите не празнуват рождени дни, или например смъртта на Пророка Мохамед (С.А.У.С), за сметка на това те отбелязват деня, в който Първият мюсюлманин (според тяхната догма) се е преклонил пред Аллаху Теаля и е признал Негово върховенство.

Жертвата изисква от нас да бъдем безкористни, т.е. да дадем нещо без да очакваме нещо в замяна.  Древните близкоизточни религии, например в елинския пантеон – жертвата се принася единствено и само при две ситуации:

1. Измолване за нещо бъдеще

2 Измолзване за опрощаване на нещо в миналото

Т.е. жертвоприношението е било разменна монета с боговете (духовете, стихиите), т.е. елемента на безкористност липсва.  Авраамическите религии за сметка на това изискват жертвоприношението точно като дар към Всевищния, Авраамическите религии приемат жертвоприношението като препотвърждаване на сключения Завет.

Именно по този начин, по късно християните ще възприемат тайнството Евхаристия (причастието), а мюсюлманите ще нарекат зекята – един от петте стълба на Исляма. Препотвърждаването на сключения завет с Всевищния за спазването на Закона му е толкова важен, че е една от предпоставките за развитие на екстремизъм в редиците на авраамическите религии.

От една страна всеки, който не се е подчинил на Създателя (Бащата) е лош брат, и за да се спечели повече и повече благоволение от Него, авраамистите прибягват до Свещени войни (няма да забравим и еврейскто нападение над едно Царство, което решило да приеме юдаизма – избиване на мъжете, които през деня са били обрязани и все още са твърде притеснени от физическата болка, неспособни да се защитават), или пък десетките пророци, които открито осъждат Идолите и призовават за спазване на Закона (типичен пример е Мойсей, който избива всички, които са се поклонили на Златния телец). Ще минем през християнството, което през средновековието организира клади, кръстоносни походи, анатеми и прочие срещу ересите и друговерците. Не, няма да пропуснем и православието, което особено в Русия е върл втори Рим, а през 8-9 век Иконоборческите междуособици на територията на Византия са друг класически пример.  За ислямския Свещен Джихад, считам, че няма смисъл да споменавам в тази тема.

Авраам ще остане в историята като човекът узаконил за първи път „Жертвата“, тази жертва, която не очаква насреща нищо, освен едно препотвърждаване на Договора (Завета).

Тази Жертва и именно този Авраам (Ибрахим) са в основата на оцеляването на авраамическите религии, защото с началото на поклонението („Поклоних ти се Господи, слушам твоите заповеди“) става възможно последващото – даването на Заповедите на Мойсей, който ще изгради най-стройната система от религиозни закони за времето си. Система, която ще бъде развивана до късно от самите евреи, а по-късно модиицирана от християните и мюсюлманите.