Авраам – Спасението на бедните – ІІІ част

продължение…

Когато говорим за управление, винаги трябва да имаме предвид следните фактори:

1. Българската поговорка:  “Сиромах човек – жив дявол” - именно поради голямата бедност на селячеството през Средновековието, има редица селски бунтове, там където религията по-слабо влияе върху обществения живот (догма на Цезаро-папизма, т.е. Светската власт е над духовната) селските възстания са повече (сравни селските бунтове в източно-православните страни с католическите такива)

2. Бедните са повече от богатите, и то в пъти, дори и да не са въоръжени – те могат да влияят върху обществения живот, ако имат сериозен водач (Мартин Лутер, лъже-Ивайло, Жана Дарк и други )

3. Бедните – селяци и работници са експлоатирани (заключение на Маркс и Енгелс)

Тези три основни фактора, винаги са били осъзнавани от Великите реформатори на Времето.  Смяната на един водач с друг (посредством преврат например, рядко води до смяна на доктрината), заставането на чело обаче на “водачи на онеправданите”(вкл. Ленин)  по-често води до промяна в обществените норми на поведение (Законовата уредба – срв с Френската революция, Английската революция, Съветската революция и тн) .

Подтискането на масите и особено осъзнаването на факта, че те са с ограничен (необективен) мироглед е идеална почва за развитието на просоциални системи.  Подтискането на масите има три измерения:

1. Управляващата класа е божествена и има правото да прави каквото си поиска с бедните (харизма на Управляващата класа – “И той управлява по Волята и от Името на Бога”)

2. Подтисканата класа е необразована и по-лесно се поддава на манипулации

3. Благодарение на горните две точки – аристокрацията и духовенството изземват всичко, до което се докопат от бедните.

Във времената преди Средновековието (Древност и ранно средновековие) вдигането на ръка срещу управляващия (убийството му) е допустимо само, ако управляващият е белязан с физически или умствен недъг, който недъг доказва, че Бог (Боговете) са вдигнали благословията си от него и народа му. По време на Тъмните векове (Средновековието) ще видим, че явлението “коне с капаци”, т.е. дезинформацията е толкова разпространена, че хората очакват с нетърпение появата на поредната философия, която да ги избави от лапите на властта (богомилство, павликянство, протестантство и други ереси). Ересите винаги тръгват от долу, това е така, защото не е характерно за човешката (и изибощо за животинското царство) саможертването в името на имагенерни величини.

Юдаизмът не залага на бедните, защото той е сформиран с идеята за дванадесетте племена, които едва ли не са “братовчеди”, роднини и познанството между всички гарантира водачеството на най-умния, най-умелия оратор. Нещата се променят, в онзи момент, когато от една страна евреите са притиснати от собствените си “велики водачи”, от друга страна от римляните, а от трета страна – деветите колена вече не се помнят (т.е. роднинството между израилтяните е далечно). Обикновеният евреин не вижда реално своята богоизбраност, а от друга страна Законът изисква от него спазването на хиляди неща (включително строгост по отношение на изяжданата храна). Не е случайно (може би) “очистването” на храната от страна на Павел, който заявява, че не това което влиза през устата мърси човека, а онова, което излиза от неговата уста. За да се стигне до такова прагматично нововъведение, явно долните слоеве на еврейското общество са гладували (предположение.)

Бедността, като предпоставка за възникването на християнското милосърдие е сериозно заложена в трудовете на Ерих Фром.  Трябва да признаем, че неговите обяснения са доста логично обосновани, при все, че е възможно да са изпълнени с предубеденост, заради неговия еврейски произход.

Когато Христос се появява, Той наистина е част от Давидовото коляно (което автоматически го прави “аристократ”), но той е далечен наследник на великия Давид, освен това е роден в бедност (косвен извод от Евангелията – Йосиф е просто дърводелец, като за начало, а именно Йосиф е от Давидовото коляно).  Христос (според Евангелията) избягва да проповядва в силно езическите градове и се концентрира единствено в местата с преобладаващ юдаизъм, което е косвено доказателство, за това, че тази философия не е била “замислена” за гоа (не-евреите). Напротив, Христос непрекъснато търси връзка с Танаха (грубо казано Стария Завет). Той никога не изрича слова, съгласно които обрязването не е задължително, или жертвоприношението в Храма… нито пък отрича Шабата (либерализира “освещаването на Шабата”, като казва, че в случай на крайна нужда може да се наруши шестата заповед – например спасяване на хора, животни, извършването на добри дела). Христос не отхвърля “Закона за храните” – да не се яде животно, що не е преживящ чифтокопитен бозайник, както и свиня. Това отхвърляне налага Павел, който не познава Христос! Така, щото Павел  (според Ха. А. Мелер – “Най-големите лъжи в историята – тежкият кръст на историческата истина “) е един уникален пример за добър Пи Ар на своето време, от когото могат да се поучат и днешните специалисти по Пи Ар.

От горе посочените тезиси, можем да направим предположението, че вече не е достатъчно да предлагаш даровете си на Бог, вече е нужно да жертваш и в името на Бедните. Не случайно Христос дава десетте Блаженства, както и притчата за богатия, който е по-малко вероятно да влезе в Рая, отколкото една камила да премине иглени уши.

По този начин – Авраам се оказва основен виновник за философията на жертването – ако в “езическите храмове” се правят жертви единствено с очакването на нещо в замяна, то Авраам прави жертвоприношение с идеята да се поклони на Бог (да направи седже), да пизнае Неговата Воля и Неговия Закон… Авраам отваря пътя на Мойсей, ако изобщо Авраам е съществувал.

Въпреки, че милосърдието е сериозно заложено в християнството, то не е напълно развито като доктрина (няма изискване колко да си милосърден, спрямо кого точно и колко често). За сметка на това, Ислямът ще развие тази философия, заради географските особености на райна, в който възниква с цел да спечели повече привърженици.

Това не пречи, обаче, на ранните християнски общини (енории) да бъдат милосърдни и да се грижат за прокажените, бедните, онеправданите, вдовиците, сираците и прочие. Милосърдието е основна величина в християнските общини и предпоставка към него да се присъедини и богатата управляваща класа, която обаче ще стане основна причина за загърбването на философията на милосърдието.

След по внимателен прочит на Евангелията ще установим, че Христос не е бил толкова голям привърженик на милосърдието, колкото са били ранните християни. Примери за това са притчите за слугите, които са получили таланти (първият – 10 таланта, вторият 5 таланта, третият 1 талант), притчата за 6-тте девици, които очаквали своите младоженци (три от тях не се запасили с достатъчно масло за фенерите си, и поради тая причина останали без женихи), а също така осъждането на Христос на всички блудници, обаче опрощаването на греховете на една от тях.

Тук апокрифната литература дава обяснение, че Христос на по-късен етап създава семейство с нея. (обяснението за любов).  Дори да предположим, че това е така, има и друг извод – Христос не опрощава просто греховете на всички, Той опрощава любовта само на тези, които е видял лично, което означава, че и милосърдието трябва да бъде към тези, които съм видял, а не на общо основание.

Ако допуснем, че на онзи етап от своето развитие, Човешкият гений е осъзнал възможността, че милосърдието на общо основание, създава предпоставки за развитието на злоупотреби от страна на някои лица, то е напълно възможно да допуснем, че с цел защитаване интересите на християните-дарители е нужно да се правят дарения само на познати хора, както Христос е опрощавал и лекувал познати лица.

Ислямът напротив, развиващ се в земи с голяма разлика между бедни и богати, залага на регулацията на милосърдието с цел гарантиране на по-голяма численост на последователите. Освен това, Ислямът приема голяма част от доктрините на юдеи и християни, но също така приема и някои от вярванията на самите арабски (номадски) племена.

Трябва да направим извод, че Авраам поставя наистина началото на едно уникално развитие на една философия, базирана на жертвоприношението, независимо от това, дали той е реална историческа личност. Дори и да не е, неговият праобраз и легендите свързани с него – подготвят създаването на Мойсеевия закон, а от тук насетне и по-силното влияние на религията върху обществените процеси на Запада, дори и днес.